Способността да
прощаваме на другите зависи от това, до колко сме честни към нас самите. Нима
нашият път в този живот е бил изпълнен с чистота, съвършенство и прозрачност, без нито една
грешна мисъл, дума или действие? Ако погледнем себе си с честност, как да не простим на другите?
Когато приемем нашите различия, изчезва обидата ни към другите. Всички
сме правили грешки в миналото, поради незнание за това кое е било
правилно
или подтиквани от страх или липса на разбиране.
Когато правим
проверка на миналото, обикновено съжаляваме за много неща, които сме казали или
направили. Когато мине време и достигнем до едно по-голямо разбиране, ние
осъзнаваме кое е правилно и можем да започнем да се поправяме. Със самото
желание да го направим, започваме процеса да прощаваме на себе си. За да може
да продължи този процес, трябва да простим на другите. Не е възможно да осъждаме
другите, а да прощаваме на себе си, това е капан, самоизмама. Силата на
прошката се заражда от състраданието.
Прошката прави
така, че да изчезне необходимостта да доказваме, че сме прави и ни позволява да
премахнем негодуванието от дадена
ситуация. Ако не се научим да прощаваме, озлоблението ще ни отрови. Тези, които
не прощават, които настояват да играят ролята на съдници, трябва да очакват
същото в замяна. Как би било възможно да е по друг начин?
Когато не
прощаваме, носим със себе си двойна тежест: озлоблението от несправдливостта извършена от
други, както и скритата реалност за нашата собствена несправедливост. Прошката
ни освобождава от тези горчиви емоции. Да простим означава да сме състрадателни
и да напредваме спокойно, знаейки как да сложим точка в нашия ум и сърце на
случилото се. Прошката е знак за духовна мъдрост.
